Цел на монографията е да представи двата основни разказа за миналото на българите – този, за блестящата ни средновековна държавна традиция и другия, за героичното време на Възраждането, които доминират и до днес в процесите, изграждащи българската национална идентичност. Изследването обхваща хронологическите граници на Българското възраждане и следосвобожденското развитие на България до края на Първата световна война. Развитата в проучването работна хипотеза се фокусира около символната употреба на миналото, чието начало е положено точно в ония ранни години на национален романтизъм и която може да бъде проследена и в по-нататъшното ни обществено развитие. За нуждите на проучването са ползвани архивни източници от фондовете на БИА при НБКМ, Военноисторическия музей в Плевен и ДА – Пловдив, а също и публикувани архиви. Ценна информация е приведена от тогавашния периодичен печат.