Примери на есета с анализ на оценители

Обща информация


Pennington, D. C. (2000). Social Cognition. London: Routledge, pp. 147–154.

Есетата са дълги приблизително толкова, колкото може да напише студент за 35–40 минути (оставяйки допълнително време за планиране и последна проверка). Всяко есе се следва от подробни коментари за силните му страни и слабостите. Най-често срещаните проблеми, които трябва да се търсят, са:

  • Студентите често не успяват да отговорят на действителните въпроси и представят доклад/есе, което са правили по-рано.
  • Множество слаби есета страдат от липса на оценка или коментар.
  • От друга страна, студентите понякога стигат твърде далеч в другата посока и есетата им са само оценка. Описанието е жизненоважно в демонстрирането на познанията и разбирането на избраната тема.
  • Не пишете „всичко, което знаете”, с надеждата, че „все нещо” ще получи признание. Отличните познания и умения се демонстрират чрез селективност, следователно подобрения често могат да се направят чрез отстраняване на материал, който е нерелевантен на зададения въпрос/тема.

ЕСЕ 1

(a) Опишете основните характеристики на теорията за социалната идентичност (12 точки).
(b) Оценете стойността на теорията за социалната идентичност като обяснение на междуличностното възприятие (12 точки).

НАЧАЛНА ТОЧКА: Въпросите с подчасти имат за цел да ви помогнат в придаването на структура на вашето есе. Освен това те често конкретизират по какъв начин трябва да представите оценъчния си материал. В този случай от вас се иска да оцените теорията за социалната идентичност, доколкото тя може да обясни процеса на междуличностното възприятие (социалната перцепция). Трябва да се уверите, че правите точно това, а не по-обща оценка на теорията.

За този въпрос са дадени 45 минути. Би трябвало да отделите приблизително по едно и също време на (a) и (b), но (b) е по-сложен въпрос, тъй като от вас се иска да правите оценка и следователно бихте могли да посветите малко повече време на тази част от въпроса.

ОТГОВОР НА СТУДЕНТ 1

(a) Теорията за социалната идентичност е разработена от Х. Тайфел, за да обясни как взаимодействаме с равните по статус и със социалните групи, и как си формираме мнение за себе си. Теорията на Х. Тайфел гласи, че всички ние имаме представа за себе си и я изграждаме така, че да е възможно най-положителна. Това става чрез нашата самооценка и Х. Тайфел смята, че се концентрираме върху това, което възприемаме като положителни характеристики, и от тях формираме своята идентичност.

От това, твърди Х. Тайфел, ние адаптираме Аз-образа си, за да съответства на различните социални групи, така че се концентрираме върху различни аспекти на личността си в зависимост от това, в коя социална група сме, търсейки съответствието с всяка група. Може да се каже, че това е конформизъм – понятие, описано от Ричард Кръчфийлд като „поддаване на груповия натиск“. Х. Тайфел обаче издига идеята, че не само Аз-образът е този, който се манипулира. В теорията за социалната идентичност той твърди и че ние приписваме положителните аспекти на личността си на членовете на нашата социална група, придавайки им по този начин положителен образ в собствените си очи. Това на свой ред означава, че ние имаме положителен образ за себе си, защото сме част от това „вътрешногрупово“.

Същият тип стереотипизиране се появява и в това, което възприемаме като отрицателни стереотипи, защото приписваме отрицателни характеристики на онези групи, на които не принадлежим („външногруповото“). Х. Тайфел смята, че тези обобщения и приписването на поведението ни на социалните групи е това, което моделира социалното ни поведение.

Х. Тайфел смята, че основната причина за това поведение е концепцията за самооценката. Искаме да имаме положителна представа за себе си и за да направим това, приписваме положителни характеристики на себе си и на социалните си групи, които ни дават самооценка и самоувереност. Подпомагаме допълнително самооценката си, като приписваме отрицателни характеристики на членовете на групите, на които не принадлежим.

Х. Тайфел заявява, че въз основа на тези генерализирани възприятия за другите и за собствените ни групи се базират социалните ни групи. Ние се идентифицираме с тези групи, с които смятаме, че имаме общи характеристики.

(b) Теорията за социалната идентичност може да се използва за обясняване на процесите на социалната перцепция, например Х. Тайфел провежда изследване, в което изследвани лица са британски ученици. Момчетата трябва да оценят колко точки има в картина и тези, които „надценяват“ броя им, са поставени в една група, а „подценяващите“ го са поставени в друга група. Поне така си мислят момчетата. В действителност те са разпределени в групите на случаен принцип. Следващата им задача е да се дават точки на всички момчета в групите. В края на експеримента всяко момче получава пари за точките, които е получило. Х. Тайфел установява, че момчетата дават повече точки на връстниците, които са в тяхната група, и по-малко – на тези от другата група. Следователно това подкрепя теорията за социалната идентичност.

Към това изследване са отправяни няколко критики. То използва само ученици и следователно е „изкривена“ група. Провежда се в лаборатория и следователно няма „екологична валидност“. Момчетата са в ситуация, в която са принудени да се държат по този начин. Това се нарича „характеристики на изискванията“.

В друго изследване Търнър (Turner, 1975) установява, че когато ученици получават възможност, предпочитат да награждават себе си, а не групата си. Това показва, че обслужващият Аза уклон е по-силен от обслужващия групата уклон.

Друго прочуто изследване също изучава поведението на момчетата. То е проведено от М. Шериф. Момчетата са на летен лагер и са разпределени в две групи: Гърмящите змии и Орлите. Когато трябва да се конкурират с другата група, те демонстрират силни предразсъдъци към нея. Предразсъдъкът е пример на социално поведение, което може да се обясни чрез теорията за социалната идентичност. Момчетата освен това трябва да играят игра и да се държат по начин, подобен на този на момчетата в изследването на Х. Тайфел.

Един проблем с теорията за социалната идентичност е, че тя може би не е приложима към всички култури. Възможно е да е релевантна на белите ученици от средната класа в Европа, но не за други народи. Следователно тя не е универсална теория за поведението.

КОМЕНТАРИ НА ОЦЕНИТЕЛЯ

В част (a) има повторения. Какво казва всъщност студентът? На „вътрешногруповото“ се дават положителни характеристики и това повишава самооценката ни. На „външногруповото“ се дават отрицателни характеристики и това също повишава самооценката ни. Тези процеси са фундаментални за социалното поведение. Следователно отговорът е ограничен. Той е точен и показва добро разбиране на теорията за социалната идентичност, което го прави по-добър от елементарния. Оценка 5 от 12 е подходяща.

По какъв начин студентът можеше да подобри това? Чрез позоваване на примери на „вътрешногрупова“ и „външногрупова“ идентичност; чрез използването на по-специализирани термини, например „фаворизиране на вътрешногруповото“; чрез разглеждане на понятия като „илюзия за външногруповата хомогенност“. Всичко това щеше да осигури чувство за по-голяма дълбочина (детайли) и широта на есето, както и щеше да внушава разбиране. Този отговор кара читателя да смята, че студентът има много бегло схващане за концепцията.

Част (b) има отлично начало чрез формулиране на въпроса, за да напомни на автора за какво трябва да пише. Изборът на изследването на Х. Тайфел е очевиден, но не е необходимо да се представят толкова много конкретни детайли. Времето щеше да е по-добре прекарано, ако беше обяснено точно как това изследване подкрепя теорията за социалната идентичност. Следващият параграф предлага някои оценки на изследването, но те са твърде повърхностни и следователно изглеждат като научени наизуст, а не представляват задълбочен анализ на изследването. Въпреки това те все пак показват известно критично съзнание.

Студентът продължава с представянето на други релевантни доказателства, които осигуряват подкрепа на теорията. Тази част е много по-четивна, отколкото част (a) и в този смисъл организацията трябва да се награди в оценката. Освен това е по-добре обоснована от част (a). Добро описание на част (b) е: „разумна, макар и донякъде ограничена; има ефективна употреба на материала и някои доказателства за кохерентно разработване“. Подходяща е оценка 8 от 12, тъй като има разумна, но ограничена употреба на материала заедно с известна оценка.

Цялостна оценка 13 от 24 точки, което е равнозначно на „добър 4“. Вижда се, че оценката можеше значително да се повиши с повече детайли в част (a). Този студент можеше да има дори оценка „отличен 6“!

ЕСЕ 2

Обсъдете обясненията на два атрибутивни уклона (например фундаменталната атрибутивна грешка и обслужващия Аза уклон) (24 точки).

НАЧАЛНА ТОЧКА: Това е много директен въпрос, който съвсем ясно изисква от студентите да опишат и да оценят два атрибутивни уклона. Ако студентите имат познания за повече от два, могат да използват другите, за да оценят описваните. Студентите често се затрудняват да избегнат използването на дадените примери, но те са само за насока и всеки би могъл да избере други уклони.

Важно е да се отбележи, че въпросът иска „обяснения“, а не просто описание на уклоните. Добрият отговор трябва да гарантира, че уклоните са обяснени, а не просто дефинирани. Освен това се изисква дискусия, т.е. студентът трябва да оцени уклоните, за които избере да пише.

СТУДЕНТ 2

Атрибутивната теория обяснява процесите на интерпретиране на причините за наблюдаваното поведение. Има множество типове причини: вътрешни и външни. Вътрешните, или диспозиционните, причини са тези обяснения, които се основават на лични характеристики. Например можете да обясните защо някой е закъснял с това, че той винаги закъснява и това е част от неговата личност. Външните атрибуции се правят, когато обяснявате собственото или нечие поведение като причинено от нещо извън вас или другия човек, например можете да обясните причината за закъсняването на някого като закъснял автобус.

Има няколко теории за атрибуциите. Моделът на Хауард Кели за ковариацията приема, че атрибуциите се правят на базата на три фактора: консенсус (дали другите споделят същото мнение), консистентност (последователност) (колко често човекът се държи по този начин) и отчетливост (степента, до която някой се държи по различен начин от другите). Х. Кели смята, че нечие чуждо поведение може да се предвиди с помощта на тези три фактора. Ако отчетливостта и консистентността са слаби, а последователността – голяма, тогава е вероятно да се направят вътрешни атрибуции.

Х. Кели по-късно ревизира този модел и нарича новия теория за „каузалните схеми“. Той открива, че хората невинаги използват информацията така, както той е прогнозирал, и че други фактори също им влияят, например множество необходими причини (група поведения трябва да присъства, за да се направи атрибуция) и множество достатъчни причини (всяко от няколко поведения ще е достатъчно, за да създаде атрибуция). Тази ревизирана теория е в по-голямо съответствие с наблюдението, че атрибуциите в действителност се правят с минимално количество наличен материал.

Това желание човек да е „когнитивен скъперник“ води до редица атрибутивни уклони. Тук ще бъдат разгледани два от тях: фундаменталната атрибутивна грешка и ефекта на действащото лице–наблюдателя.

Фундаменталната атрибутивна грешка се състои в това, че ситуационните фактори вероятно ще се пренебрегнат, когато се обяснява поведението на другите. Вместо това хората са склонни да правят диспозиционни атрибуции, например, когато някой закъснява, сме склонни да подозираме, че това е характерова негова черта, а не защото нещо се е случило на път за университета. По същия начин в социалното познание е по-вероятно да търсим информация в подкрепа на собствените ни възприятия и е по-вероятно да пренебрегваме информацията, противоречаща на тях. Същият принцип лежи в основата на фундаменталната атрибутивна грешка. По-слабо осъзнаваме ситуационните фактори, когато наблюдаваме поведението на другия, и следователно предпочитаме да обясняваме поведението му (пред себе си) от гледна точка на личността му или на някаква диспозиция. Това способства за повишаването на собствената ни самооценка, защото така няма да се самообвиняваме за собствените си действия. Освен това то прави познавателните ни процеси по-ефикасни, защото можем да правим преценки, без да мислим.

Лий Рос и колеги (Ross et al.) провеждат изследване, в което показват, че фундаменталната атрибутивна грешка е факт. Те провеждат викторина и искат от наблюдателите да оценят общото познание за задаващите въпросите и за отговарящите. Участниците оценяват задаващите въпросите като по-начетени, макар да знаят, че именно те са измислили въпросите, така че е неизбежно да се справят по-добре.

Някои хора критикуват фундаменталната атрибутивна грешка, защото тя невинаги се случва. Ако познаваш някого добре, тогава е по-малко вероятно да я допуснеш. Ако нещо е много важно за теб, е по-вероятно да допуснеш фундаментална атрибутивна грешка.

Уклонът на действащото лице–наблюдателя е подобен на фундаменталната атрибутивна грешка, защото също е свързан с начина, по който интерпретираме поведението на другия от гледна точка на вътрешните и външните атрибуции. Ако от вас се иска да обясните поведението на „действащото лице“, е по-вероятно да направите ситуационни атрибуции, отколкото ако трябва да обясните същото поведение, но от гледна точка на наблюдателя, когато ще използвате вътрешни атрибуции. Част от причините за използването на външни атрибуции е, че в по-голяма степен осъзнаваме контекста и ситуацията, които заобикалят собствените ни действия, и приемаме, че това е вярно за всеки човек.

Лабораторно изследване, което демонстрира този ефект на действащото лице–наблюдателя, е проведено от Р. Нисбет и колеги (Nisbett et al.). Те искат от участниците да обяснят за себе си и на приятел причините за избирането на определен университетски курс. Хората обикновено дават обяснения за себе си, които са ситуационни (например какво може да предложи курсът), докато атрибуциите за другите са диспозиционни (например курсът отговаря на техните интереси към художествените дейности).

Има и други уклони, например обслужващия Аза уклон. Всички те ни помагат да разберем типичните начини, по които хората правят атрибуции. Те обаче е възможно да не са универсални. Има доказателства, че хората в други страни не действат по същия начин. Например в Индия хората в по-силна степен осъзнават ситуационните ограничения и затова е по-вероятно да правят външни атрибуции за другите. Освен това, ако познавате някого добре, това ще промени типа атрибуции, които правите.

КОМЕНТАРИ НА ОЦЕНИТЕЛЯ

На много студенти е трудно да се съпротивляват срещу „осигуряването на всичко, което знаят за атрибуциите“, какъвто е тук случаят. Студентът има доста добри познания за теориите за атрибуциите и не може де устои и да не представи този материал, макар че не е пряко релевантен на поставения въпрос. Материалът върху теорията можеше да се използва ефективно като средство за оценяване на уклоните, но студентът всъщност не е направил това. Следователно есето не получава почти никакви точки. Това трябва да ви напомня, че е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да отговорите на въпроса, който е поставен.

Независимо от лошото начало на това есе, то като цяло е добре конструирано и втората част е релевантна и детайлна. Студентът внушава доста добро разбиране на двата уклона и използва емпирични доказателства, за да оцени тяхната валидност. Освен това той се опитва да обясни, а не просто да опише уклоните. Емпиричните изследвания се използват добре в подкрепа на уклоните и се придружават от допълнителен коментар, използван като средство за оценяване на стойността на тези обяснения. Съществува склонността материалът просто да се включва в есето, а не да се използва максимално ефективно. В края има кратко и слабо разработено обсъждане на културните и индивидуалните различия.

Като цяло описателната част на това есе е доста добре и подробно разработена и има доказателства за широта и дълбочина. Описанията/обясненията и на двата уклона обаче са по-скоро ограничени.

Оценъчният компонент е смислен, но ограничен. Има две изследвания плюс два други параграфа коментар. Има доказателства за разработване, но студентът можеше да осигури например повече коментари на онова, което изследванията демонстрират.

Това есе получава 8 точки за описание и 6 за оценка, което дава цялостен резултат 14 точки от 24 максимум, което е равностойно на „добър 4“ или в най-добрия случай „много добър 4.50“.