Уважаеми колеги, студенти и любители на класическата музика и оперното изкуство,
заповядайте на лекцията на доц. д-р Петър Пламенов на 24 март 2023 г. (петък) от 18. 00 в Аулата на Ректората. Лекцията е на тема: "Произволът на гения".
Събитието се организира от Софийска опера, ФФ, Катедра „Логика, Етика и Естетика“, Вагнерово общество и е по повод 210 години от рождението на композитора.
24 март 2023 г.
Концертна лекция АУЛА МАГНА
Ректорат - СУ „Св. Климент Охридски"
Начало: 18.00 ч.
Край: 20.00 ч.
ВХОД СВОБОДЕН
В своята „Интелектуална биография“ големият австрийско-британски философ на ХХ век Карл Попър придава на музиката огромно значение в живота на човека и дори посвещава цяла глава на музиката („Музика“). Там споделя, че е роден и израснал в просветено музикално семейство, особено по майчина линия, където бабите и дядовците са сред основателите на Обществото на приятелите на музиката, при това и двете сестри на майка му свирят отлично на пиано, а собствените му братя и сестри, както и всичките му братовчеди са изявени музиканти. Самият Попър задълбочено учи цигулка, владее пианото и дори сам се опитва да композира. Запознава ни подробно с естеството на своя музикален вкус, който определя преимуществено като консервативен. За него композициите на Бах снемат самия "платонически модел", Шуберт си остава последния от великите композитори, а Брукнер заслужава истинско възхищение, особено заради последните си три симфонии. Сред най-значимите произведения разпознава и "Реквием"-а от Брамс.
Затова пък съвсем открито демонстрира пълната си непоносимост към наследството на Рихард Вагнер: „Не харесвах Вагнер, значително повече като автор на либретото към „Пръстена на нибелунгите“, (което, честно казано, не можех да считам за друго освен смешно), отколкото като композитор, а и освен това наистина не ми допадаше музиката му, въпреки че съм напълно наясно, че и либретистът и композиторът Вагнер, се показват като пълнокръвни музиканти".
Романтиците първи постулират неограничената от нищо свобода на гения и вездесъщата сила на творческия му произвол, който разширява не само пределите на духа и мисълта, но и на самото човешко. Може би един от най-противоречивите, сложни и нееднозначни гении на изкуството от края на ХІХ и началото на ХХ век си остава Рихард Вагнер, чиято импозантна фигура продължава да предизвиква твърде силни страсти на естетическо заслепение и отхвърляне. От най-предано обожание, като това на своенравния Фридрих Ницше до крайното презрение, неприкрита и чисто заклеймяване като това на Карл Попър.
Разбира се, няма как да не се запитаме защо това е така, защо една художествена реалност събужда чак такива състояния на пристрастност на обич и омраза – може би защото си е поставила сложната задача да въплъти не само духа на своето време, но и да изрече някои от най-болезнените и смущаващи истини за човека и неговата природа, при това с непривична свобода и размах, с неочаквани художествени средства и творческа дързост.
Непоносимото и нетърпимото в гениите е част от техния смисъл - да не бъдат нито банални, нито лесно прозрими, а най-сетне да ни покажат, че собствената ни същност е нещо тайнствено, неизчерпаемо, съблазнително и ужасяващо…; че всяка личност се нуждае от разбиране и най-вече, че опитът ни да схванем целостта на битието е сме обречена на предизвестен неуспех, защото и ние и светът пребиваваме в състоянието на вечна промяна, на непрестанно изтичане и неуловимост, което прави космоса и всичко в него нито може да бъде заловено, нито напълно разгадано.
Остава ни обаче упоритата надежда, че интуитивно ще се домогнем до смисъла, който надвишава всяко познание и разбиране и лежи в най-дълбоката ни същност, като същества, който надаряват безсмисления космически ред с истинско значение и плътен саморазгръщащ се смисъл. Тъй като сме същества не само на волята за власт и занание, но и творения, способни на състрадание, а състраданието е най-висшата форма на разбиране и приемане, на смиреното съгласие с предустановения надмогващ ни ред.
Вагнеровото изкуство изгрява смело от желанието да се постигне съвършеното произведение на изкуството и то трябва да бъде освободено от остарелите щампи и глупави изтъркани шаблони с огъня на безкомпромисното революционно вдъхновение, чиято необозрима свобода е собственото му стихийно въображение, което ще помете като порой старото, за да изгради върху пепелта един нов сияен, но и също така невъзможен свет, който да компенсира изначалната ни носталгия по вечно изгубения Рай…
доц. д-р Петър Пламенов